неделя, 30 март 2008 г.

Имало едно време

Седях си днес и си мислех за едно време, но не за някое далечно, а за времето на моето детство. Осъзнах, че синът ми никога няма да има нещата които съм имал аз, няма да седи по цяло лято на село, няма да ходи с баба си да прибира овцете, няма да обикаля с изследователски хъс баирите, няма да ходи за гъби, няма да ходи на казаните да вари ракия с дядо си, няма да бърза да събира сеното щото ще вали дъжд, няма да . . . просто защото никой вече не живее там. И ми стана тъжно.

Спомням си като бях малък, щом дойдеше лятната ваканция и майка ми ме оставяше на село, село Петровци, при баба и дядо. Докато дядо ми беше здрав имахме магаре и като впрегнехме каруцата ходихме да събираме сеното, а как мирише прясно окосената трева, няма такава миризма. Ходех и с баба ми на текезесето, минаваше всяка сутрин рейса и събираше бабичките от околните села и хайде на градините. Там беряхме всякакви плодове, най обичах като ходехме на градината с праскови, а имаше и с ягоди, със сливи от големите сини сливи, с череши, каквото се сетиш, но се взриви демокрацията и ги изсякоха, е синът ми няма да ходи на тези градини. Сутрин ставахме рано, имахме три овце и понеже нашето село е малко – само 20сетина къщи, трябваше да ги закараме на съседното село Лоза или Саламаните, както го знаят по възрастните, където се събираха овцете и козите от три села и се изкарваха на паша. Аз също съм ходил да пасъ овцете, може да се каже че съм бил овчарче, цял ден тичаш след тях но към 2часа запладнуват и ти седнеш извадиш каквото са ти сложили в торбата отпиваш студена вода от манерката и дишаш с пълни гърди чистия въздух, е синът ми и това няма да изпита. Ако пък не ми се ходеше с баба да работим на полето или не ни се падаше ред да пасем овцете, тогава се събирахме децата то селото и ходихме по близките гори да си правим скривалища. Кой взел лопата, кой брадва, кой пирони, чук и се хващахме на работа. Веднаж си изкопахме землянка, друг път си направихме къщичка на високо между четири дървета, е и това синът ми няма да го изпита. Ако ли пък ни беше омръзнало да си правим скривалища, то тръгвахме към скалите и се катерехме, като излезехме на високото, вече уморени си палехме огън и хапвахме шишчета със сланина чушки и лук, няма толкова вкусно нещо, А като се наядеме вземаме биноклите и гледахме от високото, там елени, сърни, диви прасета, имаше и соколи, орли, веднъж видях и дива котка, а като срещнем змия бяг колкото можеш, е синът ми и това няма да го изпита. А вечер се събирахме с моторите на площада на някое село или на казаните играехме карти по цяла нощ, сваляхме селянките, ходихме на съкрушак – демек обирахме градините, е някой път ни усещаха и бяг, па си опечем царевица на огъня, или пък картофи, е синът ми и това няма да изпита. Не ми се продължава, колоко неща сме зигубили дано да е за добро?

1 коментар:

Ранни записвания почивка в Бодрум каза...

Поздравления за статията и се радвам че споделяте своите мисли тук.Преди време и аз това си мислех с мойте приятели, които вече голяма част имат и деца.Те за жалост никога няма да разберат какво е да седиш цяло лято на село при бабите и дядовците ако има такива и да се радва и играе безгрижно.Да помага в градината или просто да отиде и да си откъсне един пресен домат.Те дори няма да знаят какъв е истинският вкус на доматите и краставиците,понеже в магазините дори не са и наше производство а са внесени боклуци.Жалко е че няма да играят на криеница или сляпа баба.Когато минавам по край детските площадки винаги се заглеждам да видя на какво си играят децата и това,което виждам неми харесва, но живота е такъв развива се...

Гербът на моето семейство

Гербът на моето семейство